Русенски
ТАРАЛЕЖ

Архив на категория: Споделете с приятели

Русе

Живодар Душков

ИСТОРИЯТА СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА

Тя можеше да бъде скрита
в килията, сред куп от ръкописи,
но сякаш провидял искрите,
с друг път ориса я Паисий –
на българите към душите.

Да спре го, не успя умората.
Преброди той села, паланки.
В словата вслушваха се хората,
изчезваше в очите сянка –
тъй изгревен изглеждаше просторът…

Свободен свят пред тях изграждаше
Паисий, взрян във бъднини.
От пепелта искри изваждаше,
просветваха отминалите дни
и древна памет се възраждаше…

„Сам Господ Бог така отсъдил
и дал ни къс от Рая за Родина.
Светци сме имали, царе – премъдри,
с вразите си били сме силни…
България била е и ще бъде!“

5 изумителни предсказания на Карл Маркс, които се сбъдват в момента, ето какво ни чака… Затъваме ли в блатото на великата рецесия без пари дори за здраве, но с iPhone 5S в ръката

В последно време хората често си спомнят за Карл Маркс – от Раш Лимбо, който обвини римския папа Франциск, че е „чист марксист”, до автора от Washington Times, който нарече „упорит марксист” кмета на Ню Йорк (Бил де Блазио). Но много, както и до сега, не съвсем разбират идеите на Маркс – най-острият критик на капитализма, пише Шон Макелви в Rolling stone.
Мнозинството от нас някога са чували, че този радикален икономист предсказва неизбежната смяна на капитализма с комунизма, но ние често не разбираме защо Маркс е смятал, че това неизбежно ще се случи. В произведенията на Карл Маркс (много от които той написал още преди Гражданската война в САЩ), се съдържат описания на някои аспекти от съвременния капитализъм – от великата рецесия, започнала през 2008 г., до iPhone 5S , намиращ се в джоба ни.

По-долу, предоставяме няколко факти от живота през 2014., които са предсказани от Маркс, преди повече от век, при анализа на капитализма.

1. Великата рецесия (хаотичната природа на капитализма)

Ключовият аспект в учението на Маркс е тъкмо хаотичната, склонна към кризи, природа на капитализма. Маркс твърди, че неограниченият стремеж към печалба, рано или късно, ще застави компаниите да автоматизират работните места и да започнат все по-голямо и по-голямо производство на стоки, като едновременно с това занижават работната заплата, докато, в края на краищата, работниците няма да са в състояние да закупят продукта на труда си. Без всякакво съмнение, в нашата съвременната история, от Великата рецесия, до икономическия балон на интернет-компаниите, можем да открием признаци на това, което Маркс нарича „фиктивен капитализъм”, т.е. такива финансови инструменти като облигациите или сделки с кредитни неустойки. Ние произвеждаме ли произвеждаме, докато не остане никой, който да може да купи продукцията ни. Развитието на този цикъл наблюдаваме и до момента: Простичко казано – именно това и стана причина за краха на пазара на недвижимостта през 2008 г. Нарастващото през десетилетията неравенство доведе до съкращаване на доходите, което застави много от бедните американци още по-дълбоко да потънат в дългове. Когато същите тези ипотечни длъжници масово престанаха да погасяват задълженията си по изплащане на кредитите, фасадата на двореца рухна както и предсказваше Маркс.

2. iPhone 5S (мними потребности)

Маркс предупреждаваше за склонността на капиталистите да внушават, че стоките, които хората следва да закупят, са особено ценни, въпреки че това могат да са по същество ненужни стоки и услуги, така че с времето ще се стигне до следното: потребителят ще стане „изобретателен и пресметлив роб на нечовешки, изтънчени, неестествени и измислени желания”. Това е твърде язвителна, но точна характеристика на съвременните американци, които се наслаждават на невероятен разкош и постояно изпитват потребност да придобиват нови и нови вещи. Да вземем, например, iPhone 5S, който си купихте. Нима той е наистина по-добър от iPhone 5, който си купихте миналата година, или iPhone 4S, който си купихте по-миналата година? Помислете над това, каква е тази ваша потребност – истинска или мнима ? В същото време, докато много китайци се разболяват от рак, заради електронните отпадъци, глобалните корпорации разгръщат мащабни рекламни кампании, призоваващи ни към унищожаване на напълно годните за употреба стоки, без каквито и да са причини. Ако Маркс би видял всичко това, със сигурност би кимнал снизходително с глава и би се подсмихнал.

3. МВФ (глобалният капитализъм)

Размислите на Маркс за свръхпроизводството, го довеждат до предсказване на явлението, което сега наричаме глобализация , т.е. разпространение на капитализма по целия свят в търсене на нови пазари. „Постоянната потребност към разширяване на пазара, за да се продаде продукцията, принуждава буржоазита да плъзне по цялото земно кълбо.” – пише Маркс. – „Навсякъде тя е длъжна да се внедри, навсякъде се разполага, навсякъде прави връзки помежду си.” Макар днес тези идеи да изглеждат очевидна истина, Маркс ги изрича още през 1848 г., т.е. 100 години преди началото на глобализацията. Той не само точно предсказва това, което ще се случи през 20 век, но обяснява също и причините за явлението: непрестанното търсене на нови пазари и евтина работна сила, а също и постоянната потребност за придобиване на нови ресурси – това са чудовищата, който трябва непрекъснато да бъдат хранени.

4. Walmart (монополите)

Класическата икономическа теория твърди, че конкуренцията е естествена и способна на самозапазващо се съществуване. Но Маркс предсказва, че цялата икономическа власт, в края на краищата се стреми да се съсредоточи в ръцете на малък брой корпорации-монополи, които са готови да се бият помежду си. Това, вероятно, е звучало твърде странно в края на 19 век. Както пише историкът Ричард Хофщадтер, „тогава американците смятаха за естествено имуществото да се разпредели между всички, а политическата власт да се децентрализира”. Но вече през 20 век, посочената от Маркс тенденция започна стремително да се засилва и да се утвърждава. Семейните магазинчета започнаха да се изтласкват от хипермаркетите-монополисти, (такива като Walmart), на мястото на местните малки банки дойдоха световните банки, – такива като J.P. Morgan Chase, а малките фермерски стопанства изчезнаха под натиска на селскостопански корпорации като Archer Daniels Midland. Техническият свят също се превръщаше все повече и повече в един централизиран свят: големите компании поглъщаха малките фирми толкова бързо, че свят да ти се завие. Политиците вече твърдят, че са останали само трохи от малкия бизнес. Някои от политиците продължават да приемат твърди антимонополни закони. Но всички разбираме, че големият бизнес ще остане редом до нас, при това – по всяка вероятност завинаги.

5. Ниските заплати, високите доходи (резервната армия на промишления труд)

Маркс твърди, че работната заплата ще бъде държана ниска от „резервната армия на труда”, което се обяснява от класическите икономически закони: капиталистът винаги ще иска да плаща за труд колкото се може по-малко, което е най-лесно да се направи, когато има твърде много незаети работници. Тогава, според анализа на Маркс, може да се каже, че при рецесия, високото равнище на безработица няма да позволи нарастване на заплатите, независимо от резкия ръст на печалбите: хората ще бъдат толкова притеснени от безработицата, че просто няма да искат да напуснат работата си, колкото и да са ужасни условията на труд. Дори авторитетният Wall Street Journal предупреждава: „В последно време, в американската икономика се промъкват някои марксистки идеи. Корпоративната печалба стремително се увеличава, ръстът на производителността позволява на компаниите да укрепват, но това не помага по никакъв начин за намаляване на гигантската армия от безработни”. Явлението се обяснява с факта, че работниците се страхуват да изгубят работните си места и затова не могат да диктуват условията си пред работодателите-капиталисти. Без съмнение, най-подходящото време за справедлив ръст би настъпил само когато имаме „пълна заетост” , т.е. безработицата да падне толкова, че работниците да могат да заплашват работодателите с напускане на работното място и намиране на нова работа.

Заключение

Маркс не е бил прав за много неща. Но повечето от творчеството му се фокусира върху критика на капитализма, а не върху предложение за това с какво да го замени, което го остави отворено за неправилно тълкуване от безумци като Сталин през 20-ти век. Но трудовете му все още обясняват нашия свят по адекватен начин. Когато Карл Маркс в „Манифест на Комунистическата партия” призовава за прогресивно подоходно облагане, в света няма все още нито една държава, която би могла да направи това. Сега, в света, практически не останаха държави, в които да не се прилага прогресивно подоходно облагане. То се превърна в един от инструментите, с които САЩ се борят срещу неравенството на доходите. Така Маркс и неговата критика на моралните принципи на капитализма, а също и ярките прозрения за последствията от капитализма в исторически контекст, са достатъчно актуални и днес, за да се върнем отново към него, или за да решим най-накрая да го прочетем.

Както пише Робърт Хайлброунър: „Ние се обръщаме към Маркс не защото той е непогрешим, а защото е неизбежен”. Днес в света има главозамайващо богатство и безнадеждна нищета. В ръцете на 85-те най-богати хора на земята има повече пари, отколкото в ръцете на 3-милиардната армия от бедняци.

Т.е. знаменитият лозунг „Пролетарии от всички страни, съединявайте се! Вие няма какво да загубите, освен оковите си.”, и до днес не е загубил актуалността си.

http://www.blitz.bg/news/article/393530

ИМЕНАТА НА МАРКС, ПЛЕХАНОВ И БАЙРОН В СТИХОТВОРЕНИЕ ОТПРЕДИ 130 ГОДИНИ

ИМЕНАТА НА МАРКС, ПЛЕХАНОВ И БАЙРОН
В СТИХОТВОРЕНИЕ ОТПРЕДИ 130 ГОДИНИ

През 2013 г. публикувах преглед на стихове, посветени на Съединението и на Сръбско-българската война, пръснати по страниците на русенския вестник „Славянин“. Това са творби, чиито автори са най-обикновени българи-читатели на медията, намерили за уместно да изразят своите патриотични чувства посредством поезията. Стихотворенията са отпечатани през 1885-1886 г. и изпреварват Вазовата стихосбирка „Сливница“.
Публикацията ми бе в научно издание и ако се връщам към нея, то е заради едно-единствено стихотворение. Творбата е без заглавие, а нейн автор е С.К. от Троян. Публикувана е в брой 26 от 12 октомври 1885 г.Състои се от девет четиристишия. Интересни са първото и четвъртото.
Га прочитам лорд Байрона,
мисли идат ми наум.
Но, га чуя злий Мамона*,
аз кълня го, правя шум.
В края на стихотворението авторът е пояснил значението на Мамон (*Чорбаджийски бог), но не и името на Джордж Байрон. Ще отбележа, че За първи път през 1871 г. в сп. „Читалище“ е отпечатан текстът „Чърти от живота на лорда Байрона“.
Четвъртият куплет е още по-любопитен:
Гледам Маркса и Плехана,
чета Ботевия гимн,
па се чудя що погана
го обича като син.
От изследване на Георги Младжов се знае, че името на Карл Маркс става известно на българския читател през 1872 г. – чрез цариградския вестник „Право“, и през 1883 г. – чрез издаваните в Източна Румелия вестници „Южна България“, „Народний глас“ и „Марица“. Допускам, че във в. „Славянин“ името Маркс се появява за първи път в… стихотворение.
За Г.В.Плеханов може да се направи не само същият извод, но дори и да се разшири: това е въобще първото споменаване на името му в нашия печат. Почти преди 60 години изследователят Ангел Христов (Веков) посочи, че първото Плеханово произведение на български език – „Първи май – годишният празник на работниците от целия свят“, е отпечатано чак през 1892 г.
Дори да се приеме като хипотеза, че Карл Маркс, Георгий В. Плеханов и лорд Байрон са включени за първи път в стихотворение, написано и отпечатано през 1885 година, е най-малкото любопитен факт.

Живодар Душков

И след седем десетилетия Васила Илиева (Вася Бойчева) си остава „Вася – гвардейката, Вася – фронтовачката“

И след седем десетилетия Васила Илиева (Вася Бойчева)
си остава „Вася – гвардейката, Вася – фронтовачката“

На 1 юни 2016 г. в Русе бе открит Мемориал на загиналиге във войните. Сред официалните лица бе и Васила Илиева (Вася Бойчева) – председател на Областния съвет на Съюза на ветераните–Русе от войните. Под нейно ръководство миналата година се проведе обществено обсъждане на проектите за този мемориал, утвърди се един от тях, който и се реализира. Присъстващите бяхме впечатлени от жаркото й и живо слово, от ордените и медалите върху военната й униформа – отличията, от които държавата ни в последния четвърт век се отказа; но всяко от които напомня за сражения и битки, за спасен живот или загуба на боен другар на фронта на войната или за победи на трудовия фронт…
Васила Илиева (Вася Бойчева) е родена на 31 март 1927 г. в с. Гагаля (дн. Николово), Русенско. Едва 6-годишна остава сираче, тъй като баща ѝ Стоил Касабов, участник в Септемврийското въстание, е убит от жандармеристите броени дни преди края на 1933-а. 17-годишното момиче, още не завършило Девическата гимназия в Русе, възприема като своя кауза мобилизиращите думи „Всичко за фронта, всичко за победата“ и на 10 октомври 1944 г. постъпва доброволка. Заедно с Луна Джейн (сестра на известната русенска антифашистка, политкомисар на Червенската партизанска чета Тинка Джейн – 1921-1943 ) и с Паломба Ешкенази попадат в Първа гвардейска рота, чийто командир е поручик Атанас Пенев. Под негово ръководство изучават стрелково дело и тактика, придобиват и практически умения, които ще им бъдат необходими на фронта. След краткото военно обучение в Русе заминават в София. Тук Вася се обучава в Медико-санитарната школа на Българския червен кръст. На фронта попада като част от състава на 12. плевенска тежко-хирургическа болница. Разполагат се в Ихарошберен (Унгария). Главният лекар д-р Чомаков бащински съветва медицинските сестри и санитарите, които извеждат от предната линия ранените, да помагат, но и да се пазят от вражеските куршуми. В спомените на Вася Бойчева най-ужасни били дните от 6 до 10 март 1945 г., когато вследствие на нескончаемия обстрел земята почервеняла от кръвта на убитите и ранените български войници. В паметта ѝ тези дни остават като „голямото клане“, независимо че не става въпрос за използването на щикове и ножове. Районът на болницата– въпреки огромния червен кръст, нарисуван върху покрива с цел да „сигнализира“ що за обект е сградата, бил обсипан с тонове бомби и на 6 май…
След години Нейно Величество Случайността предлага щастлива среща. Васила Илиева (Вася Бойчева) е част от българската делегация, посетила Москва по повод 50-годишнината от Девети май. Пред препълнената с ветерани огромна зала нашата гвардейка разказала и за жертвите, и за това как тя била ранена и благодарение грижите на „д-р Ольга“ – една от лекарките от прифронтовите лазарети на Червената армия, оживяла… Внезапно от един от балконите се чул женски глас, а думите отекнали сред притихналата аудитория: „Здравствуй, Василиса! Здравствуй, милая!“. Била „д-р Ольга“…

В отминал ден са
изстрели,
фугаси,
оръдия
и огненохвъргачки,
ала и днес
в съня си
медсестрата Вася
за мъртвите войници
горко плаче…
В сърцето
болката
все не угася…
и Вася
пак Гвардейка е
и Фронтовачка.

Живодар Душков

Русе: най-красивият град, от който всички бягат

Дунавът, европейската архитектура, древната история и някогашното величие се оказват недостатъчни причини да мечтаеш за живот тук. Днес русенци са унили и обезверени и великолепието около тях не ги радва.

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ / списание BIOGRAPH #81, юни 2018

Центърът на Русе е толкова красив и величествен, че чак поражда недоверие – възможно ли е изобщо да имаме такъв град? Българинът е склонен винаги да се съмнява, когато нещо му изглежда твърде добре. Голям градски площад с достолепна съдебна палата (първата подобна сграда у нас), легендарното Доходно здание (театър „Сава Огнянов“), признато за архитектурен шедьовър и паметник на културата, Паметникът на Свободата, издигнат от ваятеля на Цар Освободител в София Арнолдо Цоки, осем фонтана, всеки от които коренно различен от другите, градина с уникални дървета и 13 улици, които радиално водят към нея… По „главната“ – Александровска – една след друга се нижат сгради в стил необарок, сецесион и неокласицизъм. Всяка от тях би била основната гордост на всеки друг град, но тук е просто една от многото, а нерядко дори е в окаяно състояние. И всичкото това – на няколкостотин метра от Дунава, от чийто висок бряг се открива ослепителна гледка към залязващото слънце. Не само в България – и в цяла Европа подобни градове са рядкост и биха предизвиквали несекваща гордост у местните. Както и нескончаем поток от пришълци – и като туристи, и като желаещи да живеят там.

Е, в Русе не е точно така. Основното усещане, което ме обзема всеки път, когато посещавам родния си град, е за преобладаващо, всепоглъщащо униние. Песимизъм, липса на живец и предприемчивост, недоверие и вечно мърморене, обезверение… Не че това не са типично български черти като цяло, но в Русе те избуяват повече от всеки друг голям град и са в рязък контраст с ослепителния екстериор. Дори навръх Гергьовден, когато е и местният общински празник, физиономиите на русенците, събрали се за концерта на Васил Найденов пред кметството, са преобладаващо уморени, кисели и някак си мнителни. Истински веселите хора са рядкост – предимно младежи, които не се знае дали ще са тук след няколко години…

Като цяло в града не се усеща амбиция да се използва максимално всичко, което историята и географията са му дали. Да си наследник на древно дунавско пристанище, наблизо да имаш средновековен град-крепост като Червен, скалните църкви край село Иваново, уникалния скален манастир в Басарбово, а тримилионен град като румънската столица Букурещ да е само на 70-ина километра разстояние, да разполагаш с исторически музей, еко-музей /аквариум, най-високата телевизионна кула на Балканите и модерна спортна зала, подходяща за всякакви мероприятия, и в същото време да имаш толкова малко хотели и зле развита туристическа индустрия не е нищо по-малко от срамота. Някаква горчива ирония е фактът, че тук всяка година се провежда национално изложение „Уикенд туризъм“. Но хотелите и частните апартаменти, отдавани под наем, са двойно по-малко от тези във Велико Търново например – град, който иначе е над два пъти по-малък.

Ами на русенци просто не им се работи толкова, ще каже някой, и сигурно ще е прав. Но също толкова прави са и онези, които споделят, че в този град открай време методично бива убивана всякаква инициатива, още в зародиш. Просто ей така – било то от любов към рушветите, било то от чиста завист. И това се случва без значение коя политическа сила е на власт. В случая тя е ГЕРБ и градът буквално е феодализиран от близки до нея предприемачи. Те обаче, за разлика от варненските, бургаските или старозагорските, не горят от особено желание да развиват даже своя бизнес, а камо ли града като цяло. Основната им функция се свежда до това да пречат на останалите да ги конкурират с каквото и да било. Така че, колкото и да искаш да се възползваш от притегателната туристическа стойност на Русе и да добавиш нещо към нея – забрави да тръгваш да строиш нов хотел, да отваряш хубаво заведение, да организираш някакви мероприятия тук. Можеш, но само ако си „от нашите“ или ако си плащаш скъпо и прескъпо на когото трябва – до степен, която обезсмисля всякаква инициатива.

И други да са на власт, няма да е по-различно, казват ми патили местни хора – и те ще дойдат със съзнанието, че имат на разположение няколко години, за да се възползват с каквото могат – обществени поръчки, някой апетитен обект без близка конкуренция и яко изнудване за рушвети от малкото останали бизнесмени, които се мъчат да оцелеят.

Добре де, защо в Русе ситуацията изглежда по-безнадеждна от тази в други градове като Варна, Търново, Пловдив, Бургас, Стара Загора?

Толкова ли не се намират хора, способни да разсекат Гордиевия възел? „Ами то ние кога ли сме имали свестен министър от Русе – никога! Дори навремето мустакатият бай Пенчо Кубадински не беше тукашен, а от Разградско“, казват ми възрастни русенци с типичната си сърдита интонация.

По-младите пък са склонни или да вярват в конспиративни теории (например че умишлено се саботира всякакво развитие на Северна България, защото тези от долу, под Балкана, си цакат повече където трябва), да набеждават майката природа (никъде другаде зимата не е толкова продължителна и сковаваща движението) или просто да заключават, че докато не се завърши магистрала „Хемус“ и магистралната връзка с Търново, Русе няма как да живне.

Други пък казват, че дори и тогава положението няма да се промени – заради местните традиции и манталитет. Като легендарен пример се разказва историята как преди години Кирил Домусчиев искал проектът „Лудогорец“ да се случи тук, с местния „Дунав“– със съответния бизнес, който предприемачът планирал успоредно да развива в града. Но му били поискани толкова големи рушвети, че той се насочил към близкия Разград. Сега русенци ходят да гледат европейски футбол на „Лудогорец Арена“ и се подиграват на окаяното състояние на тревното покритие на градския си стадион.

Работещите и печеливши фабрики в града са само няколко, колкото да не е без хич – още един срам за град с перфектно обособени индустриални зони и всички видове транспорт наоколо – железопътен, речен, въздушен. Медицината и в частност стоматологията е една от малкото развити сфери – хора от цяла България, а и от Европа, идват тук, за да си оправят зъбите.

На практика по-способната работна ръка отдавна се е насочила другаде – я към чужбина, я към Варна или София. В местния Русенски университет следват 10 000 студенти, повечето от които моментално заминават нанякъде с дипломите си – да гледат децата на богатите европейци или да им правят масажи в тамошните спа-центрове. За някои от над 30-те специалности вече почти няма желаещи, но ги поддържат всячески и понякога с почти циркова агитация, защото трябва да има щатни места и заплати за близо 500-те преподаватели. Въобще Русе е христоматиен пример за нещо, което съсипва цялата ни страна – държавата бива безжалостно експлоатирана под всякаква форма, частната инициатива е в плен на корупцията, а безхаберието властва навсякъде.

„Досегашният ми живот в този град показва, че каквото и ново да започне да се прави, резултатът винаги е по-лош от старото“, отсича местен интелектуалец, около 50-годишен, излязъл на разходка в приказно красивата градска градина навръх русенския празник. Конкретният повод е амбициозната реконструкция на придунавския булевард и зоната за разходки по брега, която от години стоеше занемарена, буренясала и абсолютно неизползвана, независимо от прекрасната панорама към реката. Всъщност, почти целият град в момента е строителна площадка, очевидно с външно финансиране – ремонтират се улици и булеварди почти навсякъде, както и легендарният хотел „Севастопол“ недалеч от речната гара. Санират се и блокове, а жителите в тях негодуват, че фирмите-изпълнители си вършат задълженията некачествено – с най-нискоразрядната възможна и зле платена работна ръка – и не спазват никакви срокове, защото от алчност са се нагърбили с повече обекти, отколкото могат да поемат. Но парите се усвояват, разбира се.

Друг русенец пък иронизира „паметника на глупостта“ – един от първите русенски молове досами Дунава, който поради лошо планиране и мениджмънт хлопна кепенци и сега стои затворен. Има и още един, напълно завършен, но никога не заработил, както и други два проекта, стопирани в зародиш. В момента функционира един-единствен мол, и то – само той си знае как.

Докато слушам всичко това, се чудя да се смея ли или да се тревожа. Намирам се на ослепително красиво място, в което сякаш на никого не му се живее. Добре де, питам почти раздразнено – а всичките тези хора по кафенетата и ресторантите какви са, с какво се занимават, от какво се издържат? Отговарят ми веднага, че най-голямата част са безработни – по тяхно собствено предпочитание. Родителите им живеят и бачкат в чужбина – Гърция, Германия, Италия, Испания, Англия. Ако на синчето някой му праща по хиляда лева месечно, той тук с тези пари е цар – сипва в голфа бензин, обикаля заведенията и си щрака с пръсти. Такъв човек никога няма да се хване някъде на работа за 600-800 лева. Друга част от клиентелата е на държавна работа – в администрацията, образованието, здравеопазването, полицията. При тях, както вече стана дума, корупцията е ежедневие, с което нямат сериозна причина да се борят. Трети са бачкатори в различни фабрики и фирми, които са се примирили с ниските си заплати, теглят кредит след кредит за нов телевизор или почивка на море и търкат лотарийни талончета до обезумяване. Живеят на принципа „никой не може да ми плати толкова малко, колкото аз заработвам“ и това е тяхната представа за щастието. Има и немалка артистична гилдия, с която градът винаги се е гордял – музиканти, художници, оперни изпълнители и артисти, които обаче са все по-зависими от участия и продажби другаде, извън Русе.

Ситуацията е такава, че ако си млад, енергичен и способен човек с амбиции, за теб просто има един таван на доходите, отвъд който е немислимо да отидеш. Всеки, който иска по-сериозна реализация и добро бъдеще за децата си, мисли за работа и живот в чужбина. „И как няма да е иначе, щом като там стартовото ниво, за най-нискоквалифициран труд, е по-високо от най-горното равнище, до което мога да стигна тук някога? Кога в Русе ще има фирми, наемащи образовани служители с нормални заплати на европейско равнище? Според мен – никога“, хладнокръвно анализира 35-годишен баща на две деца, а на мен ми е трудно да му опонирам.

Ето как, с всеки следващ събеседник, ми се изяснява картинката в Русе – защо всички са мрачни и унили напук на красотата и аристократизма наоколо. Оптимистът в мен продължава мислено да им опонира и да обвинява най-вече тях самите. Но си давам и сметка, че ако поживея известно време техния живот, вероятността да ме обземе подобно бездушие е напълно реална.

Отварям местния вестник „Бряг“ в търсене на по-ведър контрапункт. Има голяма снимка на множеството, събрало се за концерта на Васко Кеца по случай празника на града. На местното летище е имало двудневно авиошоу – състезания с делтапланери, самолети и дори балони. В църквата „Свети Георги“ е пристигнало ценно копие на чудотворна икона от Света гора. Българският и австрийският президенти са посетили Басарбовския манастир. Учениците от местната математическа гимназия обрали всички купи и медали от Фестивала на роботиката в конкуренция с цяла Северна България. 16-годишният русенски пианист Николай Димитров направил нов фурор на международния конкурс „Шопен“ в Румъния. В квартал „Дружба“ – нещо като аналог на софийския „Люлин“ – монтират светещи пешеходни пътеки и велоалеи.

Значи животът все пак не е толкова лош, мисля си, докато седя в местното „Хепи“ досами архитектурния шедьовър, какъвто е театърът. Впрочем, това е може би единственото заведение в града, където що-годе се спазват високи стандарти на кухнята и обслужването. Неслучайно и румънците от близкото Гюргево, идващи с велосипеди, сядат неизменно тук. Сервитьорките получават няколко пъти по-високи заплати от тези на колежките си другаде, но и работят под нетипично за местното ниво напрежение. Затова усещам, че дори и те не се чувстват щастливи – просто средата наоколо сякаш ги дърпа надолу, кара ги да се чувстват прецакани, че трябва да се стараят повече от нормалното. На другата вечер в един от уж хубавите ресторанти на града, който предлага турска и българска национална кухня, сервитьорът забравя част от поръчката ми, а накрая къде извинително, къде подигравателно ми казва, че при тях не може да се плаща с карта, а само кеш… Интересно какво щях да правя, ако бях турист, останал без джобни – щях да търся банкомати наоколо, защото на предприемача тук не му се занимава с европейски технологии на плащане…

Докато се разхождам, почти всяка сграда ме подканя да я снимам. Всеки поглед нагоре моментално ми оправя настроението. Но долу, по улиците и тротоарите на Русе, щъкат хора, които сякаш нямат нищо общо с това – не чувстват този град като свой и не си правят планове за дълъг и щастлив живот в него.

Завършвам този репортаж с най-искреното желание да се окаже, че не съм прав, да бъда опроверган, да се почуствам неудобно, че съм си мислил такива неща. Но по-скоро ще се намерят хора, които ще потвърдят, че и в техните градове е същото, дори по-лошо. И там ще отида да разгледам и да опиша всичко позитивно и негативно. Но такива контрасти като в аристократичния Русе едва ли ще видя другаде.

Източник: https://georginedelchev.com/2018/06/12/ruse-biograph-june-2018/

Стоян Мирчев в Русе: Образователната система е лишена от основни принципи на възпитанието

Промяна на диференцираното заплащане; актуализиране на учебното съдържание; отпадане на единния разходен стандарт са част от предложенията, които бяха направени на срещата-дискусия „За делниците на образованието”, провела се в  Русе.

В срещата, инциирана от народните представители от ПГ „БСП за България“ – членове на Комисията за образование и наука, бяха поканени и се включиха директори на училища, учители, г-жа Росица Георгиева, временно изпълняващата длъжността директор на Регионалното управление на образованието в Русе, общински съветници, представители на неправителствени организации, родители, граждани. От страна на народните представители участие взе г-н Стоян Мирчев,член на парламентарната комисия по образование.

Ангажиране на учениците през лятната ваканция; варианти на извънкласни дейности, но в училище; актуализиране на правата и задълженията на учителите; актуализиране на правата и задълженията на учениците са  сред нещата, които смятат, че трябва да бъдат направени в сферата на образованието, от Сдружение „Учителска подкрепа” , за да има реална промяна към по-добро.

„Децата ни са прекрасни. Децата ни са можещи, непрекъснато постигат успехи в състезания и печелят отличия, представят България!”,  заяви учител от средно училище за европейски езици “Свети Константин-Кирил Философ”, но той смята, че системата  превръща училището в багажно отделение, където учениците биват „стоварвани” на съхранение.

„Българското образование е благо; българският учител – апостол!”, бяха думите на народния представител г-н Стоян Мирчев. Той сподели мнението, че образователната система е лишена от основни принципи на възпитанието. Премахването на уникалната дума „просвета” от новия закон е един от най-инфарктните моменти и от групата на социалистите са внесени предложения за изменения още в началото на 44-тото Народно събрание.

12 от 19 държавни образователни стандарта е необходимо да бъдат коригирани; никакви граници при издаването на учебници – предлагат се по близо 200 проекта, които трябва да бъдат прегледани за една седмица; никакъв напредък в приобщаващото образование; несправяне с отпадащите деца.

На кръстопът сме – чрез образование – икономика или чрез икономика  -образование, изреди проблемите, с които трябва да се бори държавата и обществото Стоян Мирчев.

АнкетаВиж всички анкети

Можем ли да позлатим среброто?

Когато Корнелия Нинова пое БСП, изглеждаше, че тя застава начело на една ликвидационна комисия. Партията ѝ се ползваше с обществена подкрепа, три пъти по-ниска от ГЕРБ, не успяваше да разчете обществените настроения и което е най-лошо – сякаш се бе примирила с новата си роля. Мнозина анализатори пророкуваха как тя вече е тръгнала по пътя на СДС и НДСВ към своята историческа маргинализация.

И тогава дойде кампанията за президентските избори. Румен Радев се оказа изключителна находка. Внушаваща респект военна кариера, обрано и изпълнено с достойнство поведение, липса на крайни послания – всичко това му помогна не просто да се открои ярко в хода на кампанията, но и да влезе в ролята на антипод на самата политическа класа. Нещо, което му донесе и огромни дивиденти.

Всъщност решението на Борисов да не се кандидатира за президент се оказа спасително за самия него. Дори той нямаше шансове срещу настоящия държавен глава. Вторият му спасителен ход бе инициирането на предсрочните избори. С което навреме стопира един процес, който щеше да се завихря тепърва и да го повлече към общественото дъно.

На пръв поглед изглежда, че Борисов за пореден път успя. Но всъщност инициативата може да се окаже в ръцете на Корнелия Нинова. Второто място и стоенето в опозиция ѝ открива прекрасната възможност да превърне своите слаби страни в инструмент за нанасянето на стратегическо поражение на ГЕРБ. Което да донесе трайна дестабилизация и разрояване задълго на десницата и оттук – БСП да се превърне в единствения крупен политически играч. Да бъдеш великан, заобиколен от джуджета, е възможно най-привилегированата позиция, за която една партия може да си мечтае.

Победата в президентските избори изстреля рейтинга на социалистическата партия рязко нагоре, но заедно с това отключи и мобилизационните инстинкти вдясно. ГЕРБ за първи път получиха повече гласове, отколкото на предходните парламентарни избори. Досега техният тренд бе низходящ.

Което открива нов етап на политическото съревнование. От едната страна ще стои възможността на ГЕРБ да изпълнява функцията на политически щит срещу идването на ново ляво управление, а от другата страна – капацитетът на БСП да задържи и да акумулира нов протестен вот.

БСП вложи огромна енергия, за да спечели изборите. Дори прекалена. И тук не става въпрос за така артикулираните днес „некоректни” изказвания. Имам предвид официалното поемане на ангажименти, които бяха изначално неизпълними и които щяха да дамгосат трайно левицата, ако тя беше успяла да сформира кабинет. Във вътрешен план това бе обещанието да превърне България в общност от НЕ-бедни хора, което е по-нереално от 800-те дни на Симеон. Във външен план заканата, че ще наложим вето върху продължаването на санкциите срещу Русия, предполагаше една тотална изолация на България, като спирането на еврофондовете щеше да бъде най-малкото, с което щяхме да се сблъскаме. Заставайки днес в опозиция, партията получи възможността елегантно да дезавуира собствените си предизборни послания.

От друга страна, БСП, дори да бе спечелила изборите, едва ли щеше да има възможността да сформира стабилен кабинет. Тя трябваше да заплати на евентуалните си партньори завишена цена, за да преглътнат те риска от управление в непознат за тях формат. А срещу себе си щеше да има един ожесточен опозиционен фронт: ГЕРБ с неистовата си жажда за власт, старата десница, амбицирана възможно най-скоро да се върне на политическата сцена, за да не бъде забравена, и ако се добави евентуално гражданско недоволство, оглавено от екипа на Слави Трифонов, положението ставаше неудържимо.

Цялата публикация вижте тук:

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/da-pozlatish-srebroto

Пред БСП има два пътя – голяма коалиция и смърт или бавно изграждане наново

Лесното свърши. Политиците трябва да са наясно с това. Ако някой от тях си е мислил, че е спечелил изборите/попаднал в парламента и отсега нататък ще върви по килим от рози, да забрави.

За никой няма да е лесно.

ГЕРБ спечели и трябва да си носи кръста на управлението. Не може да предизвикаш предсрочни парламентарни избори, да ги спечелиш и после (например) да хвърлиш кърпата и със сърдит вид да застанеш в ъгъла, защото не ти била комфортна компанията. Нямало достатъчно достойно съмишленици, с които да понесеш въпросния кръст.

БСП взе два пъти повече гласове от предишните парламентарни избори, създаде впечатлението, че се е възродила, но сега идва истински трудното – да го изпълни със съдържание.

Как да стане това?

Пред БСП има два пътя и не е сигурно, че в края им сияят слънца. Ситуацията наподобява тази от началото на 90-те години, когато пред реформиращата се БКП също имаше две възможности – на демократичния социализъм и на социалдемокрацията, олицетворявани от Александър Лилов и Андрей Луканов.

Сега едната възможност пред левицата е голяма коалиция с ГЕРБ.

ГЕРБ може да се изкуши от възможността да раздели отговорността за управлението с БСП. И да изкуши с това изгладнелите в опозиция кадри на левицата. Още повече, че днес, за разлика от есента на 2014 г., червените имат самочувствието да участват в такава коалиция като равноправен партньор. През октомври 2014 г. Михаил Миков, като му навираха в очите примера на германските социалдемократи, отговаряше: „Какво гросе?! Нямаме мандати за гросе!“

Днес не е така. Днес лидерът на партията Корнелия Нинова може да обобщи: „Най-добрият резултат на парламентарни избори от 2009 г. Тогава имаме 17%, 2013 – 13%, сега имаме 27, 2%. Въпреки загубите на изборите, това е голям успех за БСП. Удвоихме депутатите от предишния парламент!“

Трябва ли тогава червените да тръгнат по пътя на голямата коалиция? Още повече, че и съпредседателят на Обединените патриоти Валери Симеонов призовава партийните лидери да преглътнат егото си и да си стиснат ръцете в името на страната.

Отговорът на Нинова с дата 28 март е „Не“. Може би, защото тя чувства, че прегръдката с ГЕРБ в едно управление ще задуши столетницата.

От една страна, в една голяма коалиция ще се реализират амбициите на цяло поколение кадри на партията, родени от средата на 50-те почти до средата на 70-те години на ХХ век. За тях този мандат е последен шанс да се докоснат до изпълнителната власт. Те са гръбнакът на партията. Без неуморната им работа по време на всяка една кампания, но най-вече на последната, тя едва ли би постигнала този резултат. Много от тези хора (особено след заклинанията на Нинова – Никаква голяма коалиция) сега се чувстват така, сякаш под носа им с трясък се е захлопнала врата. И те са останали отвън.

Не, не всички от тях са се гледали сутрин в огледалото и са виждали как се кълнат пред Народното събрание като министри. И областни управители едва ли са се засилили до един да стават.

Тъжната истина е, че работните места, разглеждани като добри, в цялата страна не са толкова много. И много от червените активисти са гледали на усилията си в кампанията точно като начин да се докажат, за да заемат после едно от тези работни места – в парламента, в министерствата, в агенциите, в областните администрации, в различните комисии и комитети, назначавани с решение на Народното събрание или Министерския съвет.

Корнелия Нинова, отказвайки да влезе в голяма коалиция с ГЕРБ, трябва да им обясни каква перспектива им предлага. Какви са „житата“, които ще блеснат пред тях. Иначе, за какво да работят? Парламентарната група, макар два пъти по-голяма от предишния път, прави всичко на всичко 80 работни места.

Самата Нинова на пленума в петък трябва ясно да разтълкува защо е против голяма коалиция с ГЕРБ извън обясненията – „Защото аз така говорех по време на кампанията“. Трябва да доразвие мисълта, която сама поде – имаме принципни различия, а в политиката трябва да има почтеност.

Идеята за голяма коалиция има и втори вариант. Ако правителството е програмно, експертно, а БСП и ГЕРБ само дават подкрепата си.

Нинова вече каза – „Такъв вариант не сме обсъждали!“ Съпротивата й срещу подобен кабинет е разбираема. Тогава не се знае кой управлява, кой излъчва министрите и кой носи отговорността за действията и политиката им. Най-новата българска история сочи, че на гърба на БСП лесно се прехвърлят всякакви вини.

Примерът със служебния кабинет е пред очите на всички. От едната страна са разгневените червени активисти, недоволстващи, че „НДСВ се урежда на гърба на нашата победа“, а от друга – думите на Бойко Борисов, че служебното правителство е правителство на БСП.

На кого ще повярва непредубеденият зрител?

Много лесно думичката „задкулисие“ ще започне да ехти като заклеймяване от различни страни. Традиционната десница ще види в ситуацията шанс да се въздигне от пепелта. И кой би я винил за това? Работата на всеки политик е в това – да се възползва от грешките, които му предоставя опонентът.

Изводът за това къде ще свърши първият път е ясен. С голяма вероятност – на бунището на историята.

Има и един друг аргумент в подкрепа на тази теза. БСП едва ли би постигнала такъв резултат в неделя, ако коалицията „АБВ – Движение 21“ се бе представила по-добре. А тя не се представи по-добре, защото нямаше време да се разгърне, но и защото левият избирател даде шанс на курса към промени, който започна Нинова. Но той веднага ще потърси алтернатива, ако „нашите“ отново бъдат изобличавани от вси страни като „крадци“.

Вторият път пред БСП е доста по-дълъг.

В партията е започнал процес на смяна на поколенията. Но как се реализира той сега? Младите в горната част на „пирамидата БСП“ са много – много повече, отколкото в основата й. На кадрите от предизборната кампания белите коси в салоните доминираха. Те не излъчват сила, а който не излъчва сила, не привлича нови симпатизанти. Това бавно влече партията надолу.

Кампанията остави и още едно впечатление – че социалистите нямат подготвени за управлението кадри. Старите лица направиха крачка назад, но кой дойде на тяхно място? Корнелия Нинова като председател на партията трябва да започне да я гради наново. Отдолу нагоре. С млади, идейно мотивирани хора.

Ако БСП не изгради такъв отбор, дори и да завладее държавната крепост с атака, няма да може да я удържи. Ще се срути под първата тежест.

Цялото това партийно строителство трябва да се разгръща на фона на проблемите в страната, които не стихват, сложната геополитическа ситуация и демографската криза, която продължава да я обезкървява.

Не е лесно. Но Нинова има и хъса, и енергията, и подкрепата да го направи. И още нещо – има историческия шанс наистина да обнови БСП. Просто й трябва време.

Източник:

http://epicenter.bg/article/Pred-BSP-ima-dva-patya–golyama-koalitsiya-i-smart-ili-bavno-izgrazhdane-nanovo/124049/11/33

Андрей Райчев: Има поне 3 въпроса, по които ГЕРБ и патриотите не могат да се разберат

„По-вероятно ми се вижда да има избори, отколкото да съставят правителство. Изключително трудно ще бъде… С просто око се вижда, че трябва ГЕРБ да се разберат с патриотите. Не виждам други варианти след отказа на Корнелия Нинова дори да преговаря за широка коалиция. Разумно е патриотите и ГЕРБ да съставят правителство, но има поне три въпроса, за които не виждам как ще се разберат. Има много сериозни мирогледни и политически разлики.

 Първият въпрос е за изборната система. Борисов отчетливо мина от страната на Слави Трифонов, декларира, че ще я сменя в полза на мажоритарна система. Патриотите да се съгласят с това е все едно аз да се съглася с Вас да направим сделка, при която аз да скоча през прозореца от десетия етаж. Това е смъртта им. Те просто няма да имат нито един депутат в обозримо бъдеще. Те не могат да се съгласят на това.

Вторият въпрос е още по-труден, тъй като е свързан с Турция. Борисов води мека политика към Турция, старае се да изглажда противоречията, старае се да се размине конфликтът между Турция и Европа, при който България играе ролята на посредник. Ходи при Ердоган, представлява го при преговорите за визите.

Патриотите при никакви обстоятелства не могат да приемат софт политика към Турция. Гледах интервю с Валери Симеонов, при което го питат как му се виждат онези грозни сцени на границата, а той отговаря: „Как ще са грозни сцени?! Това е най-хубавото нещо, което съм виждал в последните години. Аз изпитвам гордост”. Това е хард политика.

 Третият въпрос, който е много труден, е за пенсиите. Патриотите казаха, че искат минималната пенсия да бъде 300 лв. Това беше цял месец пропаганда. Но, хайде, тук е по-вероятно да се разберат.

Последният въпрос е външнополитически. Той се състои в това, че Европейската народна партия не допуска, не понася съюз с патриотични сили, с националисти.“

Цялата публикация тук:

http://epicenter.bg/article/Andrey-Raychev–Nie-sme-parvata-natsiya–koyato-shte-zagine-ot-glupost/124032/11/33